0
коментара
- И сега какво?
- Не ме прегръщай, моля те. Може и да съм болна. Трябва да изчакам резултатите.
- Добре, къде ще ги чакаме?
- Виж, благодаря ти, че дойде с мен...но не е нужно да оставаш, дори е по-добре да си тръгнеш.
- Не, аз трябва да бъда до теб.
- Много мило от твоя страна, но аз ще се справя и сама, спокойно.
- Държа да остана.
- Както искаш, въпреки, че не можеш да промениш нищо, а и е опасно за теб. Знаеш колко е заразно... най-малкия допир и...
- Не ме интересува, оставам!
- Ти си добър приятел.
- Не, не съм.
- Какво искаш да кажеш.
- Няма значение, да вървим. Много ли ще чакаме?
- Предполагам, че не.
Качиха се на втория етаж – кабинет 13. Не седнаха, защото нямаше място. Беше много задушно и на нея и стана лошо. Припадна. Веднага извикаха лекар и я вкараха в един кабинет. Той остана там докато я свестят. След това една сестра отиде да вземе резултатите ти и го изгони. Стоя отвън около 5 минути, макар че на него му се сториха цели часове. След малко излезе, говорейки нещо със сестрата:
- Не, няма нужда, ще се оправя. Благодаря ви. Приятен ден.
... И продължи да върви по коридора... забрави го. Той я настигна и я попита какво е станало.
- Нищо – каза тя – стой далеч от мен.
Изтича напред, излезе и седна на една пейка. Той дойде отново при нея:
- Болна ли си.
- Да.
И двамата млъкнаха. След известно време той се осмели да проговори..
- Може и да си болна, но не се отчайвай, има начин да се излекуваш.
- Отчаяна ли ти изглеждам?
- В интерес на истината не. Мислех, че се разплачеш, но ти не пророни нито едно сълза.
-Да, така е.
- Радвам се, че не си се депресирала. Ти си силен човек, ще се пребориш с болестта.
- Не искам... И ти казах да стоиш далеч от мен, ще се заразиш.
- Как така.. не те разбрах. Какво не искаш?
- Да се боря... махай се вече!
- Нима се отказваш... нима бягаш.. ти?!
- Не, не бягам... моля те!
- Какво?
- Иди си.
- Няма.
- Искаш да се разболееш?
- Не.
-Тогава си тръгни.
- Не, искам да съм до теб.
- Ох, няма смисъл да си до мен, нищо ми няма.
- Тогава защо говориш така, не те разбирам, ти никога не се предаваш, никога...
- И сега не се предавам
-Ами?
- Просто.... Добре, ще ти кажа, но искам след това да си тръгнеш.
- Добре.
- Едва ли ще разбереш...но както и да е... прав си, че никога не се предавам, но аз се боря само тогава, когато има за какво да се боря... а сега просто няма... животът ми вече е изгубил смисъл, безвъзвратно при това...
- Не те разбирам..кога е изгубил смисъл?
- Когато той си отиде.... от тогава аз не живея, а просто съществувам... и ето, че сега най-сетне някой се смили над мен и ми прати това спасение... Да, малко жалко звучи тази смърт... но каква да бъде когато самата аз съм жалка... Сгреших толкова пъти.. и нито ведъж не се поправих... Сега ще си получа заслуженото...и в същото време ще се избавя от този ад... Не съм ли късметлийка?
- И няма да предприемеш нищо?
- Абсолютно нищо. Дори мисля, че се чувствам щастлива... но не съм сигурна, защото това е отдавна забравено усещане...и все пак-да, мисля че съм щастлива. Сега е време да си вървиш. Ти беше най-добрият ми приятел.
Тя се усмихна.
- Мислиш, че не те разбирам, но всъщност те разбирам повече от всеки друг на този свят. Ако ти умреш, моят смисъл също ще изчезне и аз като теб няма да има за какво да живея.
Целуна я и си отиде.
Автор: Надя Керанова
